Ето, че измина и още един семестър, а с него и половината от поредната учебна година.  Винаги зимният семестър ми се е струвал по-неприятен от летния. Въпреки това, измина доста бързо. Този факт малко ме притеснява, защото имам чувството, че даже няма да усетя как ще измине следващият семестър.

Ако трябва да направя някаква равносметка, бих казала, че през този семестър преживях доста неща. Някои хубави, други не чак толкова. Пред мен се откриха нови възможности  и неща над които не се бях замисляла.

През този семестър имах възможност да пътувам. Можех да участвам в програма за студенти на разменни начала. Странното е, че това е нещо, което исках, а се отказах. Отказах се в последния момент. Дори бях започнала да си подготвям документите за заминаването. Има и нещо друго…когато разбрах, че има възможност да замина се замислих над това, какво бих изпуснала през месеците,  в които няма да ме има. Осъзнах, че всъщност харесвам живота си тук, такъв какъвто е. Чувствам го напълно достатъчен. Замислих се и над това какво бих спечелила от едно пътуване. Размишлявах и над рисковете. Трудно се гради нещо, а може да бъде разрушено за секунди. Понякога трябва да се играе хазартно, а точно в този момент не бях готова на това. Направих жертва. Ако трябваше да действам импулсивно…бих заминала. Имах чувството, че в последно време прекалено много неща направих със замах и беше време да се спра. Да се замисля.

Оптимистично погледнато се надявам, че това няма да е единствената възможност да пътувам, а ще има и други такива.

Гледайки назад…чудя се…дали бих променила нещо от всичко сторено. Предполагам…не. Мисля си, че всяко едно решение е строго индивидуално и се взема при определени условия. А в момента, в който е взето, вероятно е най-правилното заради обстоятелствата, налагащи го.

С правилни и неправилни решения, с хубави и лоши преживявания времето си тече. Което ми напомня, че имам да чета за изпити и трябва да се захвана с това….

Кратко резюме на филма: Връщайки се вкъщи от експедиция със своя баща, Wong Fei-Hong несъзнателно се забърква в битка срещу чужденци, които искат да разпространят древните китайски артефакти, но монархистите не искат скъпоценностите да напускат Китай. Бащата на Fei-Hong е завещал на сина си бойното изкуство наречено „пияния бокс“. Едно много известно бойно изкуство, което го прави много опасен.

Ето как започва всяка моя сутрин. С едно горещо, силно, черно, чисто, ароматно кафе. Обикновено го пия  чисто, защото така усещам  неговия натрапчив вкус и аромат. Сутрин кафето прави живота ми по-хубав. Общо взето, за мен то е истинска наслада и съм пристрастена….

Какво му трябва на човек? Какво ми трябва на мен? Това е един от въпросите, които често си задавам.

През последните няколко дни, едно от нещата, от които най-много се нуждаех беше спокойствие. Има дни в които наистина нищо не върви или винаги се намира нещо, което да се обърка. Точно в момента, когато си кажеш, че не може да стане по-лошо, точно това се случва. Обикновено съдбата има гадно чувство за хумор…. Както и да е…в такива моменти на човек не му остава нищо друго освен да събере остатъка от  сили и да продължи (опцията с отказването тук не важи).

През тези дни се замислих и над нещо друго. А именно това, че понякога отдаваме прекалено много енергия за неща, които не си заслужават, а само отнемат….и отнемат… Чудя се…колко ли време му трябва на човек за да сложи край на нещо такова. Колко време  за да се осъзнае, да се примири?

От време на време се чувствам точно като една стихия. Вилнея в собствения си живот, опустошавам, не се спирам, докато не стигна там накъдето съм тръгнала. Понякога имам нужда от нещо, което да ме „приземява“ и да ми припомня забравеното.

Докато пишех статията се сетих за стихотворение на Елисавета Багряна „Стихии“. Ето го и него:

Стихии

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите -
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -
къщиците и градинките, и добитъка на хората -
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ -
в избите студен, каменни, завещани от дедите ни -
в родния ми град?

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната -
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, -
мене как ще спреш?

Статията оставам незавършена, защото често и в живота много неща остават недоизказани и неизяснени.

Като гледам клипа към песента се сещам за лятото. За това как прекарвах свободното си време на плажа. Понякога дори ходех и сама, когато приятелите ми бяха заети. Взимах си някоя хубава книга за четене или просто си слушах музика. Прекарвах поне половината ден излежавайки се под слънцето. Чувствах се наистина свободна и безгрижна. Всички проблеми от ежедневието ми изчезваха. Бях само аз, слънцето, топлината….

Този клип ми припомня и това, че имам желанието да пътувам. Това е едно от нещата, които не успях да направя през изминалата 2008г. Обикновено или приятелите ми бяха заети, или аз. Смятам да променя това през тази година. Къде, с кого и как все още не знам, но има доста време до лятото. А до тогава дано тази песен ви постопли поне малко

Докато гледах новините тази вечер попаднах на реклама на предаването „ГолямотоЧетене“. Откровено казано не съм го гледала до сега. Една от причините е, че все не успявах да го хвана по телевизията, а и нямам навика да следя някакво предаване по телевизията. Доколкото разбрах „Голямото Четене“ е вече към своя край и скоро ще определят любимия роман на българските читатели. Измежду изброените романи-финалисти ми направи впечатление „Сто години самота“ на Габриел Маркес. Интересното е, че за него авторът получава Нобелова награда през 1982г. Тъй като ми стана любопитно веднага се допитах до google за повече информация. И така открих следните 13 фрази за живота от Маркес:

1. Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз,когато съм до теб. 2. Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче. 3. Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце. 4. Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти. 5. Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой 6. Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, … откъде да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея 7. За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят. 8. Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него.. 9. Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си. 10. Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило. 11. Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората. 12. Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти. 13. Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.

Харесаха ми и за това реших да ги споделя в блога. А за по-любопитните ще дам и един линк към прощалното писмо на автора, смятам че заслужава да му се отдели време: http://www.crossroadbg.com/gabriel_garsiq_markes_-_prosthalno_pismo.html

Ще завърша с това, че ще си потърся книгата на Габриел Маркес „Сто години самота“. Предполагам това ще е едно от следващите неща, които ще прочета.

А относно тази песен, не смятам да я коментирам или да кажа нещо специално за нея…защото самата тя е специална и  говори сама за себе си.

Не мога да кажа, че зимата е един от любимите ми сезони, но си има и своите хубави страни. И сами може да се досетите, че снегът е едно от нещата, които ми харесват. Ето вече, втори ден не спира да вали. Доста понатрупа.  Снегът ме кара дори да забравя за студа. А едно от най-хубавите неща, които носи със себе си е тишината.  Когато съм си вкъщи и изляза в градината….такова усещане просто няма. Всичко е бяла и тихо. Само снегът си вали безмълвно, необезпокояван от никой. Красота.

Тази сутрин трябваше да отида до магазина и за щастие стигнах невредима, за разлика от вчера, когато доста се по търкалях. Но беше забавно, напомни ми за времето, когато бях малка. Даже ми се прииска да си направим една снежна битка. А и какво пък толкова, не само децата могат да си играят в снега. Мисля си и за това, че колкото хората повече порастват сами убиват детското в себе си и го забравят. А е хубаво да се запази частица от него, поне аз смятам така.

Така че,  смее ли някой да ме предизвика….Snowball Fight!

Беше студено.Небето беше посивяло, а от него се сипеше сняг. Макар и дебело облечена усещах студа по тялото си. Потрепнах.
Вече няколко минути стоях пред витрината на магазина и се чудех дали да вляза. Мина ми мисълта, че това място не е за мен.
Тук нямаше нищо, което щеше да ме направи по-щастлива от това, което съм. Направих крачка към вратата..поне, ако не друго
магазинчето изглеждащо доста топло. Спрях..дали пък да не си тръгна…тук няма нищо за мен. Протегнах ръка и отворих вратата. Влязох.
Веднага усетих топлината по лицето и ръцете ми. Почуствах се приятно и радостно от факта, че ще успея да се по сгрея.
Огледах се…хах…странно. Магазинът беше на самообслужване. До касата стоеше табелка с надпис „Избери и си вземи!“
Огледах се отново. Наоколо имаше големи стъклени витрини, а на полиците бяха наредени всякакви и най-различни видове чаши.
Приближих се. Хм…Всичките бяха красиви, някои по-груби, по-изчистени, а други по фини. Но всяка имаше нещо, което я отличаваше от останалите, но именно това я правеше интересна и привлекателна.
Завъртях се..Започнах да се вглеждам във всяка една от тях. Докато се опитвах да разгледам всичките и да ги преценя, погледът ми спря върху една.
Беше по-странна от останалите, кристална, но украсата и беше различна. Не можех да разбера защо точно на тази се спрях. Интуиция може би.
Реших, че искам точно тази. Ръката ми сякаш сама трепна и посегна към витрината. Отворих я внимателно и взех чашата.
От близко беше още по-запленяваща. Държейки внимателно чашата в ръце се отправих към касата за да платя.
На касата стоеше възрастна жена с големи очила, която се усмихваше приветливо. Жената изрече:
-Е, значи си избрахте, не беше толкова трудно нали?- поглeдът и се спря върху чашата в ръката ми.
-Да, тази ми изглежда наистина хубава.-отвърнах аз, като се усмихнах.
- Да знаете, че тази чаша е по-специална, иска по-специално внимание иначе може да я счупите. Сигурна ли сте, че искате точно нея?
-Така ли….е аз ще внимавам.- отново погледнах чашата.
Гледах я внимателно. Хм…изглеждаше толкова красива и искряща. Виждах собственото си отражение в нея. Хванах я с едната ръка, така че да мога хубаво да я огледам.
Изведнъж чашата изпука. Дъхът ми спря, а очите ми се разшириха. Какво аз ли го направих?
-Понякога, желаем нещо толкова силно, че желанието ни го убива-каза жената на касата като се усмихна.
-Ами сега? Какво да правя?
Заплатих счупената чаша и излязох навън. Можеше да си закупя друга. Но някак си самото желание ми се беше изпарило. Чувствах се тъжна. Дали заради загубата на чашата? Дали заради това, че не можех да притежавам това, което искам? Или заради усещането на изящното стъкло в ръката ми, усещането, което се беше изпарило?
Исках само да се постопля в магазинчето. Не мислех, че там може да има нещо, което може да ме направи по-щастлива, но и не вярвах, че може да има нещо, което да ме натъжи.